Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2009 16:14 - политическа култура
Автор: flyco Категория: Политика   
Прочетен: 1560 Коментари: 1 Гласове:
6



Колин Крауч - професор в бизнес колежа към университета в Уоруик, Великобритания, социолог    /от тук/

- Какво доведе до появата на кейнсианството в първоначалната му версия? - Първоначалното кейнсианство възниква от опита, натрупан около икономическите депресии и мащабната и продължителна безработица, с които в капиталистическия свят се характеризираха годините между войните. Джон Мейнард Кейнс и някои шведски икономисти, мислещи по подобен начин и стигащи до същите изводи, смятат, че депресиите са предизвикани от недостатъчното търсене и че пазарът не е в състояние да се справи с проблема със собствени сили. Ако потенциалните инвеститори смятат, че търсенето е слабо, те просто се отказват да инвестират, което само влошава състоянието на икономиката. Тези икономисти заявяват, че правителството не трябва да седи и мълчаливо да наблюдава какво става: трябва да поеме инициативата в свои ръце и да започне да противодейства на кризата, като увеличава държавните разходи, когато търсенето в частния сектор пада, и като ги намалява, когато търсенето се увеличава и става причина за инфлация. В много страни правителствата в периода между войните са твърде слаби, за да проведат политиката, предлагана от Кейнс. От средата на 30-те години укрепването на всеобщото благосъстояние на държавата в скандинавските страни създава възможности за увеличаване на бюджетните разходи. Във Великобритания по време на Втората световна война рязкото увеличаване на военните разходи развързва ръцете на правителството: след края на войната правителството не се отказва от дефицитните разходи, които вече отиват не за въоръжаване и издръжка на армията, а за създаване на държава на всеобщото благосъстояние. В различните страни историята се развива различно, но през първите 30 години след войните в капиталистическия свят съществува консенсус, че правителствата са длъжни да използват държавните разходи за защита на икономиката от спадове и инфлация. Този политически подход е тясно свързан с увеличаване влиянието на работническата класа в капиталистическите страни. И за това си има основателни причини. Първо, работниците най-много страдат от икономическата депресия и безработицата. Второ, те са главните получатели на държавни разходи и поради тази причина при въвеждането на нови подобни програми правителството винаги може да разчита на тяхната подкрепа. Трето, въпреки че кейнсианството е стратегия за защита или даже за спасение на капиталистическата икономика, то предвижда правителството да изпълнява активна роля. А политиката на правителството е много по-близка до тази, която се подкрепя от социалдемократическите партии и профсъюзите, отколкото до онази, която се одобрява от мнозинството буржоазни партии, макар последните доста бързо да се приспособяват към новите условия. - Все пак, какво накара правителствата да се откажат от тази политика, която изглежда продуктивна? - Историята е добре известна: към това ги принуждава внезапният скок на цените на нефта и другите суровини в края на 70-те. Инфлацията, която предизвиква това увеличение на цените, изисква рязко намаляване, а не увеличаване на държавните разходи. Политически невъзможно е при подобен случай да се използва управление на търсенето. Това е звездният час за критиците на кейнсианството, вярващи в превъзходството на свободните пазари без държавна намеса. Хора с такива възгледи започват да определят икономическата политика в много страни. Трябва да се отчете, че тяхното идване на власт става възможно благодарение на това, че тогава, в края на 70-те – началото на 80-те години, работниците в промишлеността престават да бъдат значителна част от населението (а мнозинство те никога не са и били). Техният брой започва да намалява, появяват се нови видове заетост и тези, които са свързани с тях, вече нямат ясни политически предпочитания. Тогава и кейнсианството се оказва в дълбока криза: методите му не работят, а политическата му поддръжка се изпарява. Идеята за държавно управление на всеобщото търсене отстъпва място на подхода, известен като неолиберализъм. От това, което се наблюдава, неолиберализмът е доста жестока доктрина: той приема, че на рецесията и на високата безработица се противодейства единствено с намаляване на работната заплата, докато тя не стане толкова ниска, че предприемачите да започнат отново да набират работници, и цените не паднат толкова много, че хората отново да започнат да купуват стоки и услуги. Тук започва най-интересното: да не забравяме, че съвременният капитализъм зависи от разходите на масата наемни работници, които плащат за стоки и услуги. Как може да се поддържа търсенето у хората, които постоянно са принудени да живеят в страх да не останат без работа и средства за съществуване? И как изобщо двете страни – Великобритания и САЩ – успяват да поддържат увереността на потребителите цяло десетилетие (1995 – 2005), когато неолиберализмът стига разцвета си? Отговорът е прост, макар че дълго време остава скрит: в тези страни потреблението на наемните работници не зависи от пазара на труда. Те получават възможност да взимат кредити при невероятно изгодни условия. За това спомагат две обстоятелства. Първо, мнозинството от семействата в тези и много други западни страни взимат кредити за купуване на жилище, а цените на недвижимите имоти с всяка година нарастват, пораждайки у кредитополучателите и кредиторите увереност, че тези кредити са надеждни. Второ, банките и другите финансови институции създават пазари на така наречените производни ценни книжа или деривати, срещу които се продават дългове, а рисковете, свързани с кредитите, се разпределят между множество играчи. Заедно тези два процеса довеждат до това, че става възможно предоставянето на все повече кредити на все по-малко състоятелни хора. Подобно нещо, но в по-ограничен мащаб, се случва и с дълговете по кредитните карти. В крайна сметка се издига планина отнеобезпечени с нищо дългове. Банките губят доверието помежду си и настъпва финансов крах. Така че неолиберализмът не е чак толкова жестока доктрина, колкото изглежда. Ако кейнсианството поддържа масовото търсене за сметка на държавния дълг, то неолиберализмът е зависим от много по-нестабилни фактори: частните дългове на милиони относително бедни граждани. Дълговете, необходими за поддържане на икономиката, са приватизирани. Затова аз наричам режима на икономическа политика през последните петнадесет години не неолиберализъм, а приватизирано кейнсианство. - А какво по-нататък ще се случи? Да очакваме ли мащабна национализация или радикално дерегулиране? Какъв политико-икономически режим ще смени приватизираното кейнсианство? - Да бъдем реалисти: предложенията на радикалните леви и десни няма да срещнат подкрепата на избирателите, а и правителствата не се интересуват от тях. Никой не възнамерява да преминава към социализъм, а тъй като за запазването на капитализма са необходими уверени потребители, режимът на приватизираното кейнсианство ще се запази, макар и в преобразуван вид. Разпространеният страх от национализация на банките и на големите компании едва ли ще се оправдае, тъй като от това нямат интерес нито правителствата, нито самите банки. По-скоро те ще бъдат управлявани от малък брой корпорации, признати за достатъчно отговорни. Постепенно ще стигнем до по-съгласувана система, създадена на принципа на доброволното регулиране и управлявана от малък брой корпорации,поддържащи тесни връзки с правителството. Тук няма какво да гадаем: такава е общата тенденция в отношенията между държавата и корпорациите и кризата ще доведе единствено до засилването й. Политиците, които имат неолиберални предразсъдъци спрямо държавата и които смятат, че шефовете на корпорациитепо-добрезнаят какво трябва да се прави, все по-често ще се опират на корпоративната социална отговорност за постигане на определени политически цели. Едрият бизнес е много умен и знае как да отвлича от себе си вниманието на недоволните и да отхвърля отправяните обвинения, действайки изпреварващо и, когато трябва, чрез договаряне. При такъв режим със сигурност ще има по-малко разговори за пазара, за свободата на избор и ограничаването на участието на държавата в икономиката. По-скоро между компаниите и правителството ще се изградят партньорски отношения. Основният лозунг ще бъде не “пазарът е благо”, а “корпорацията е благо”. - Какви ще бъдат политическите последствия от това? - Това безусловно ще доведе до засилване на влиянието на корпорациите върху политиката, те ще влязат в ролята не толкова на лобисти, колкото на провеждащи държавната политика заедно с правителствата или дори вместо тях. Корпорациите си изработват съответни кодекси на поведение и форми на отговорност. Те ще станат едва ли не основните политически субекти. Партиите, били те десни или леви, ще бъдат принудени да сключват сделки с корпорациите, а разминаваниятамежду икономическите им програми и реалната политика ще станат още по-видими в сравнение със сега. В партийната политика ще се запазят много от сегашните занимания: разпределение на държавни разходи, въпроси като мултикултурализъм или сигурност... Ще изчезне обаче това, което по-рано формираше сърцевината на партийната политика – базовата икономическа стратегия. Трябва да признаем, че тя изчезна още преди няколко години в по-голяма част от страните, макар в реториката на отделни партии да се откриват следи от нея. Разбира се, този режим няма да допадне нито на неолибералите, нито на социалдемократите, но най-вероятно ще получим именно този режим и именно той ще може за пореден път да помири капитала с формалната демократична политика. - Демократична? На ум ми идват думите на американския политолог Чарлз Линдблом, изречени още през 1976 г.: “Едрите частни корпорации лошо се вписват в демократичната теория. Честно казано, те изобщо не се вписват в нея.” - Ами да, съгласен съм. Преди пет години точно за това написах книга с красноречивото заглавие “Постдемокрацията”. Разбира се, това означава определен отказ от демокрация и не води до голям възторг, но в края на краищата нямаме голям избор – или отговорни корпорации, или безотговорни. По добре първото, отколкото второто. - Тук не става ли дума за поредната версия за “край на приказката”, този път обаче - корпоративен? - Не, разбира се. Това е само идеалният вид бъдещ режим. Но сложността на реалния живот изключва възможността за действителното му оживяване. Рано или късно вътрешните противоречия ще се проявят. Хегел има един интересен персонаж – “къртицата на историята”. Тя продължава да си копае.



Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Това е истината,
23.10.2009 20:19
казана на глас. По-добре да се приготвим за идващото.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: flyco
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1367553
Постинги: 276
Коментари: 2447
Гласове: 17476