Моето задържане тук е резултат на това, че се оказах не на правилното място в неправилно време. Преди повече от две години ми съобщиха, че обвиненията срещу мен са оттеглени и скоро ще ме освободят. Бих се зарадвал на тази новина, ако не бях роден в Узбекистан – която е между най-зле представящите се страни в областта на спазването на правата на човека. Поради това а мен не е безопасно да се върна в къщи.

Моето пътешествие към Гуантанамо започна през декември 1998 след като отслужих военната си служба, която е задължителна, в узбекската армия. Узбекистан, една бивша съветска република, е много бедна страна, работните места в нея са малко. След като прекарах няколко месеца в търсене на работа аз се присъединих към брат си и заедно с него се заехме с търговия – купувахме и продавахме ябълки, мед и други продукти в съседния Таджикистан. Аз живеех в обкръжение на узбеки и там се запознах с жена си Фатима и с още един узбек. Ние с Фатима се оженихме и ни се роди дете. Затова майка ми пристигна при нас от Узбекистан, за да помага в гледането му



За съжаление, в Таджикистан имаше хора, които не харесваха това, че в страната им живеят узбекистанци. Поради това веднъж през ноември 1999 г. таджикските власти обкръжиха мястото, където се намирахме 200 – 300 узбекистанци и ни казаха, че ще ни върнат обратно в Узбекистан. Но вместо това ни откараха в Афганистан. Там се срещнахме с група афганистански узбеки, които ни помогнаха да се устроим в Мазари Шариф. Аз започнах да работя като амбулантен търговец и продавах козе мляко, петли и овци.

През есента на 2001 г., когато между талибаните и Северния Алианс избухнаха сражения, аз поради тази причина не можех вече да пътувам и в продължение на няколко седмици прекарах в една закусвалня, намираща се край шосето, където ме завариха сраженията. Но веднъж там дойдоха войници на Северния Алианс и ми предложиха да ме отведат в Мазари Шариф. Но вместо да сторят каквото бяха обещали, те ме докараха до авиобазата Баграм и ме предадоха на американците, които се намираха там. По-късно разбрах, че американците са предлагали възнаграждения от няколко хиляди долара на тези, които им предадат „талибани” и „чуждестранни бойци”.

Отначало аз се зарадвах, че съм попаднал в ръцете на американците. Аз имах много високо мнение за САЩ и затова реших, че просто е въпрос не време американците да схванат, че аз съм невивен и да ме песнат да си ходя. Но те не направиха това. Те ме задържаха първо в Баграм, после в Кандахар и накрая в базата в Гуантанамо.
 

Американците сега разбират, че аз попаднах там в резултат на грешка и ми казаха, че искат да ме пуснат. Но къде да отида? Хора от узбекските служби за сигурност дойдоха тук на Гуантанамо и ме обвиниха в това, че съм член на „Ислямското движение на Узбекистан”. Когато им казах, че нищо не знам за тази група, те ме предупредиха, че щом попадна в ръцете им, те ще ме заставят да им сътруднича.

Не етрудно да си представим как ще го направят. Мъченията, издевателствата, пребиванията на хората, които се намират в узбекистанските арести и затвори, са широко разпространени. Понякога става така, че арестуваният попода там и повече за него никой не чува нищо.
 

Аз не съм единственият в такова положение. Аз съм един от тези няколко десетки души в Гуантанамо, които не могат да се върнат в родните си страни, защото там ни чакат мъчения и оскърбелния. Единствената ни надежда е, че другата страна ще осигури безопасност за такива като нас, за хората, които не са направили нищо лошо и които въобще не следваше да се оказват под арест.